Животновъдството на две скорости: Модерни ферми срещу изчезващи овце

В българското животновъдство контрастът вече не е просто видим – той е драматичен и говори за две паралелни реалности, които рядко се срещат на едно и също място.

От една страна стоят модерните стопанства в говедовъдството – като фермата Elena Wagyu в Еленския балкан, която посетихме през изминалата седмица. Там се следи всяка цифра, инвестира се в най-високо ниво генетика, механизация и хуманно отношение. Животните са здрави, показателите – отлични, а стопаните гледат напред с увереност, че имат какво да предложат на пазара. И това е само един пример за ферма, която успява да се развива, въпреки всички предизвикателства.

На другия полюс са традиционните овцевъдни стопанства, като това в дряновското село Руня, където опитен фермер с десетилетия стаж дои на ръка, поддържа стадото с огромна любов, но с ограничени ресурси. Техниката е купена със собствени средства, след като опитите за европейско финансиране са се сблъскали с добре познатите „условия“. Всяко левче (вече евро) отива за фураж и ветеринарни грижи, за да са здрави животните.

Този паралел не е случайност. Говедовъдството показва, че модернизацията носи резултат – по-добра продуктивност, по-лесен пазар, по-голяма устойчивост. Овцевъдството обаче продължава да се свива драстично. Последните данни сочат, че броят на овцете в страната вече е под 970 хиляди глави, с продължаващ спад и при майките, и при ремонтните животни. Малките и средни стопанства отпадат най-бързо от статистиката, а реализацията на агнешко месо си остава лотария – ниски изкупни цени за фермерите и високи цени във веригите, придружени от несигурно търсене и зависимост от сезона.

Но проблемът не е само в пазара или в климатичните предизвикателства. Европрограмите, вместо да бъдат онзи спасителен пояс за реалните фермери, често се превръщат в бариера: сложни процедури, неясни критерии, а понякога и неофициални „такси“, които отблъскват честните стопани.

На прага на новия програмен период на Общата селскостопанска политика (след 2027 г.), имаме пореден шанс да променим траекторията. Предложенията на ЕК говорят за по-целенасочена подкрепа, по-голяма гъвкавост за чувствителни сектори като животновъдството и акцент върху малките стопанства.

Дали не дойде време вече да си научим урока? Вместо универсални мерки, в които малкият се конкурира с големия за едни и същи пари, трябва ясно разграничени приеми – за минимандри, малки доилни зали, фуражни кухни, за лека механизация, за модернизиране на стари сгради.

Мерки, които реално да стигнат до хората, които са на терен 365 дни в годината и държат живи цели региони, традиции и биологично разнообразие.

Защото в момента изборът пред тези фермери е жесток – почти нищо не ги задържа в сектора. Ако не им дадем реална възможност да оцелеят и да се развиват, рискуваме да загубим не просто животни, а цяло поколение стопани и един цял отрасъл, които няма да се върнат.

За какво още говорихме в новия епизод на AgriПодкаст – гледайте видеото. 

Всички епизоди⁠ на AgriПодкаст:

🎧: Ние сме в Spotify: ⁠https://open.spotify.com/show/3zGayp15vTKfgd4a3PpA6P?si=e1648f7960b64d73

🎧: В Anchor: ⁠https://podcasters.spotify.com/pod/show/agribg-podcast

🎧: Както и в Youtube Podcast: ⁠https://youtube.com/playlist?list=PLKezk4LLz3nsRpvI8x4eZnZRSeACmsFHL&si=pzGPQbUVj8S8wZdl

Източник: https://agri.bg/