ЕЦБ ще трябва да реагира по-агресивно, за да държи инфлацията под контрол
Оживеният дебат относно волатилния нов инфлационен пейзаж е осезаем за пазарите. Въпросът не е само в това как различните фактори могат да повлияят на покачващите се цени, но и в последствията от това за лихвените проценти, пише за Financial Times Микала Маркусен, главен икономист за групата на Societe Generale.
Дори през май видяхме значителни промени на пазарите, тъй като инвеститорите се опитваха да калкулират вероятните реакции на инфлационните скокове от централните банки.
Трансатлантическото разделение между референтната доходност на 10-годишните облигации в САЩ и Германия нарасна до 2 процентни пункта в началото на май, но оттогава се сви с 0,30 пункта. Намаляването на разликата между реалните доходности (след отчитане на инфлацията) е още по-впечатляващо, като тя спадна с почти 0,70 пункта през май.
Доходността на дългите облигации може да се разглежда като отражение на вероятните реални лихвени проценти, очакваната инфлация и премията за продължителността на инвестиционния хоризонт. Промяната в относителното калкулиране на очакванията за паричната политика е важен фактор за обяснение на скорошното стесняване на реалния спред.
Пазарите на облигации станаха по-уверени, че Федералният резерв на САЩ ще се въздържи от повишения на лихвите с 0,75 процентни пункта и засега ще се придържа към ходове от по 0,50 пункта. В същото време Европейската централна банка сигнализира за по-ранен старт на лихвените увеличения – пазарите бързо калкулираха по-скоростното връщане на монетарната политика в еврозоната към по-нормални нива. Това от своя страна доведе до възстановяване на част от предишното понижение на еврото спрямо долара.
Всичко това е много различен свят от онзи, който се наблюдаваше през десетилетието до пандемията, период, оформен от доминиращата слабост на структурното търсене, оставяйки централните банки в затруднение да вдигнат инфлацията до целта си. Терминът трайна стагнация зае централно място.
От списъка с аргументи, че инфлацията ще бъде структурно по-висока отсега нататък, много попадат в категорията на негативните шокове от страна на предлагането, било то по-регионализирани вериги за доставки, по-голям протекционизъм, недостиг на умения или трудности в климатичния преход.
Може да се каже, че много от тези шокове в предлагането е напълно възможно да натежат отрицателно върху търсенето, повишавайки перспективата централните банки да се изправят пред трудния избор да трябва да повишат лихвите въпреки по-слабия икономически растеж.
В резултат на това от двете страни на Атлантика дебатът дали от скорошната волатилност ще се появи трайна стагнация или стагфлация е в основата на политиката на централните банки. Но вероятно ще видим стесняване на очакваната разлика в доходността на облигациите между САЩ и еврозоната.
Страховете от стагфлация досега бяха по-видими във Фед, отколкото в ЕЦБ, но това може би е напът да се промени. Освен от шоковете от страна на предлагането, текущата инфлация е резултат и от бързото рестартиране на икономиките след пандемията, подхранвано от натрупаните спестявания и експанзионистична фискална политика. Това е особено вярно в САЩ, където фискалните стимули повишиха общите доходи на домакинствата значително над загубите, свързани с пандемията.
Фискалните политики от двете страни на Атлантика обаче може би ще разменят местата си – със значително затягане в САЩ, докато в еврозоната се запази приспособимостта. Освен това в структурно отношение съществува въпросът дали социалният натиск и застаряването на населението ще изкушат правителствата на еврозоната към още повече фискални стимули, макар че това може да осуети усилията на ЕЦБ да контролира инфлацията.
Друга област на разминаване в силите, определящи растежа и инфлацията, между САЩ и Европа, е как те се справят с прехода към климата, като ЕС изразява по-голяма решимост да се движи по-бързо от Вашингтон.
Колкото и да е добре дошло ускоряването на тези усилия, надпреварата за вдигане на зелените инвестиции може да бъде затруднена предвид незавършения банков съюз на ЕС, все още зараждащия се съюз на капиталовите пазари и липсата на мащабен постоянен общ фискален инструмент. Рискът сега не са само по-високите цени на енергията в ЕС в резултат на усилията за климатичен преход, но и различните видове недостиг на суровини или работни умения.
Това би означавало, че ЕЦБ ще трябва да реагира по-агресивно, за да държи инфлацията под контрол, което на свой ред ще намали очакваната разлика в лихвените проценти между САЩ и еврозоната.
И накрая, що се отнася до динамиката на заплатите, инерцията при увеличението им в САЩ показва първите признаци на затихване. В същото време разликите в скоростта на възстановяването и в организацията на трудовия пазара сочат, че повишаването на заплатите все още може да има място за развитие в еврозоната. Това е още един аргумент разликата между реалните лихвените проценти от двете страни на Атлантика да се стесни допълнително, а заедно с нея има и потенциал за по-нататъшно поскъпване на еврото.