Тя е силно отрицателна в реално изражение и показва плахия подход на централната банка спрямо високата инфлация

Бившият треньор от Националната футболна лига на САЩ Бил Парсълс веднъж прочуто заяви: „Ти си това, което спортната ти статистика казва, че си“. Един треньор може да се опита да оправдае поредица от загуби, като се позове на недоброто планиране, злощастните контузии или дребните грешки на играчите, но грубата реалност е, че отбор в лоша серия е слаб отбор.

Федералният резерв на САЩ твърди, че се бори с инфлацията, но преди някой да обяви централната банка за ястребова (монетарно рестриктивна – бел. прев.), изглежда уместно да перифразираме Парсълс: вие сте това, което реалната основна лихва на Фед казва, че сте, пише за Financial Times Ричард Бърнстийн, главен изпълнителен и инвестиционен директор на едноименната консултантска компания.

Реалният лихвен процент по федералните фондове (т.е. целевия лихвен процент, по които банките си отпускат краткосрочни заеми, коригиран с инфлацията) исторически е бил надежден измерител на паричната политика. Когато този лихвен процент е положителен, то лихвите са достатъчно високи, за да забавят номиналния растеж. Но когато реалната лихва по федералните фондове е отрицателна, това предполага, че Фед се опитва да разпали икономиката.

Всяка рецесия в САЩ през последните 50 години е била предшествана от положителна основна лихва на централната банка. И Фед правилно поддържаше тази лихва отрицателна през по-голямата част от периода след финансовата криза, тъй като спадът в банковото кредитиране направи дефлацията по-голям риск от инфлацията.

Въпреки факта, че инфлацията е на 40-годишен връх почти по всяка мярка (8,3% е потребителската през април на годишна база – бел. прев.), реалният лихвен процент по федералните фондове сега е отрицателен до степен, която далеч надхвърля историческите средни стойности. В момента той е -7,5%, спрямо 50-годишна средна стойност от 1%. Основната лихва на Фед беше над 10% в пика на председателството на Пол Волкър, борещо се с инфлацията през 80-те години.

Американската и световната икономика се промениха съществено за 40 години и извънредното монетарно затягане на Волкър може да не е оправдано днес. Но трябва сериозно да се запитаме дали сегашният реален лихвен процент по федералните фондове ще забави икономиката, да не говорим за ограничаване на инфлацията.

Някои икономисти защитават плахите действия на Фед, като сочат, че инфлацията ще се охлади, след като текущите тесни места във веригата на доставки се разтикат. Но смущенията в предлагането са основната причина за най-тежките пристъпи на инфлация в САЩ. Петролните ембаргота от периода 1973-74 г. и 1979 г. подхраниха пълномащабна инфлационна спирала заплати – цени.

Важно е, че днешните прекъсвания на доставките вече продължават по-дълго от петролните ембаргота от 1973-74 г. и 1979 г. взети заедно, а веригите за доставки все още остават затлачени. Забележително е как инвеститорите, и в не по-малка степен Фед, омаловажават едно от най-значимите икономически събития в историята на САЩ.

Независимо дали предлагането е ограничено, или търсенето е твърде силно, инфлацията просто отразява търсене, по-голямо от предлагането за продължителен период от време. Урокът на Волкър, начело на Фед беше, че централната банка има ограничени възможности да увеличи предлагането на стоки или труд, така че единственият начин да потуши инфлацията е да повиши лихвените проценти достатъчно, за да унищожи търсенето и да предизвика рецесия.

Въпреки уроците от миналото Фед в момента вярва, че може да осигури така нареченото „меко приземяване“ на икономиката – т.е. инфлацията да се върне към по-благоприятни нива без рецесия и без това да навреди на силния пазар на труда в САЩ. Оптимизмът на Фед предизвика дискусия дали ще настъпи рецесия, или не.

Този текущ дебат за твърдо или меко кацане обаче изглежда фалшива дихотомия. Трети възможен резултат може да е следният: Фед не действа достатъчно енергично, за да предизвика каквото и да е охлаждане на номиналната икономика и инфлацията продължава по-дълго от настоящия консенсус.

Пазарите изглежда обмислят този трети вариант. Кривата на доходността при държавните ценни книжа (ДКЦ) между 3-месечния и 10-годишния матуритети е най-стръмната от седем години, като инвеститорите искат повече възвръщаемост за държане на дългосрочен дълг. Подобно изправяне на кривата по време на затягане на паричната политика говори, че Фед губи, а не печели доверие в борбата си с инфлацията.

Комбинацията от плах Фед, значителна инфлация и загърбването от инвеститорите на традиционните проинфлационни активи изглежда представлява инвестиционна възможност.

Въпреки че инвеститорите донякъде гравитираха към традиционните хеджове, като индексирани с инфлацията ДКЦ и фондове в недвижими имоти, те като цяло запазват ниски тегла на активите, които печелят най-много от инфлацията: енергия, материали, индустриални акции, дългове с по-ниско качество, суровини и свързаните с тях държави, злато и реални активи като дървесина, земеделска земя и тръстове, които предлагат доходи от права на собственост върху ресурси.

Федералният резерв иска да гледат на него като на съвестен борец с инфлацията, но изключително отрицателната му реална лихва сочи друго. Въпреки реториката на Фед, той е това, което реалният лихвен процент по федералните фондове казва, че е.

Източник: https://www.investor.bg/